Ето и първата...
 

Пътепис - Поривът на свободния дух

част 1 - Вдъхновението

Една януарска, неделна утрин отворих очи и след като благодарих за новия ден, сложих вода на котлона, за да си приготвя кафе. Усетих лек дискомфорт в гърлото и реших да се сгрея с вълшебен чай. Наричам го вълшебен, защото микса от билките е от вълшебната Родопа, а дядо ми го е набрал, баба ми го е изсушила, а един ден мама ми го подари в хартиен пакет с думите "вътре е любовта на природата и нашето семейство". Разбира се, след две чаши от горещата отвара с чуден аромат вече бях прекратил всякакви наченки на настинка.
Този ден беше от онези домошарски надели, когато ми е толкова уютно, блажено и топло вкъщи, че единствения "недостатък" е прокрадващото усещане, че следващия ден е понеделник - работен ден.
Привечер се натъкнах на видео клип, който силно ме разтресе. Кадрите придаваха неописуемо усещане... потънала в пухкав сняг Витоша планина, озарена от причудлив изгрев, прорязващ хоризонта, а за фон две каба гайди, които буквално бяха трансирали всички присъстващи. Гледайки го възкликнах "ВЕЛИКО", искам и аз да съм сред тях. Оказа се, че организатор е момиче от София на моята възраст с име Лили, която от една година организира всяка неделя група млади и стари да посрещат заедно изгрева близо до хижа Алеко, насред Витоша.
Не се сдържах и благодарих на Лили, че внася в живота ни промяна, като ни доближава до природата и ни разпалва с ентусиазъм.
Думата Ентусиазъм се състои от гръцките думи "ен" - вътре и "теос" бог, като всъщност означава "Богът в нас". Е тя разпали моя и го извади на бял свят.
Тя много се зарадва от моите думи и обяснението за смисъла на думата и сподели, че би се радвала да присъствам на живо някоя неделя. Още в следващия миг знаех, че на следващата сбирка ще бъда там.
С тази мисъл започна и работната седмица, като с всеки изминал ден трепнех все по-силно в очакване на неделния изгрев, сякаш нещо щеше да се случи.
Планирах да пътувам още в петък след работа за София, за да се видя с Лили, тъй като разговорите ни за живота се задълбочиха. Открихме, че имаме много общи уроци по пътя на живота. Центрофугата на ежедневието ме завихри и неусетно стана четвъртък вечер, когато отново бях пред компютъра разисквайки с нея интересни житейски мисли и случки.
Бях и споделил че работя от 9 години на едно и също място и че е време да променя това, но не с нова работа, а с нов начин на живот. От години ме преследваше мисълта, че съм мързелив и непълноценен, но вътрешно знаех, че просто не мога да живея еднообразно по график, друга порода съм. Седмиците, месеците и годините си минаваха и това чувство се задълбочаваше. Чувстваш, че момента е узрял, обаче раницата със страховете е толкова голяма и тежка, че не просто ни забавя по пътя, а ни заличава от него.
Малко след полунощ, докато си стоях сам вкъщи пред компютъра, пишейки си с Лили чашата на робското търпения в мен преля и си казах стига, ама на глас!
Последва ледено студен душ с цел изясняване не ситуацията със самия себе си. Не изясняване, а потвърждаване. Стегнах си багажа с зимни и летни дрехи, взех любимите си книги, международния паспорт, здравната книжка, счупих касичката със спестявания и тръгнах за София в 1:30 след полунощ. Почувствах се лек като перце и усетих, че скъсах синджира в главата си. Знаех, че в 8:30 сутринта ТРЯБВА да съм на работа, но по всичко личеше, че това няма да се случи!

Октомври / 2015