17. ЗАКОН ЗА ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕТО ДА СЛУЖИМ “Не се опитвай да бъдеш преуспял човек; опитай се да бъдеш достоен човек.” Алберт Айнщайн Този закон е в пряка връзка със Закона за мисията. Мисията оживява само чрез служене - идеята да се грижиш за другите. Можем да си стоим сами, лутащи се в съмнения или затънали в самосъжаление, затрупани от грижи. И в този момент звъни приятел, който има нужда от помощ. Помагаме, приятелят си отива облекчен, а ние се чувстваме добре. Подкрепяйки другите, всъщност, ние подкрепяме себе си. В сила е Законът за предназначението да служим. Най-добрият начин да постигнем Съвършеното здраве, всъщност, единственият начин, е като служим на другите. Успехът в живота не се изразява в дълголетие, богатство, почести или власт. Хората, поели пътя към съвършеното здраве, измерват успехите си чрез служене, чрез това, в каква степен са помогнали на другите. Бенджамин Франклин е изразил Закона за предназначените да служим по следния начин: “Най-приемливото служене на Бога е да направиш добро на някого.” Без значение какво е нашето призвание, ако не подхождаме към задълженията си с дълбоко осъзнаване на смисъла на това, което правим, никога няма да изпитаме удовлетворение. Всяка работа трябва да е свършена като за Бога. Мисълта, че служим на живи същества, че се грижим за Божии създания, озарява. И тогава се изпитва удовлетворение от свършената работа. Законът за предназначението да служим изисква да обмислим мотивацията си за служене. Той не изисква от нас да служим на всяка цена. Този закон не се задейства от заповеди. Тук действа не “Трябва да служа”, а “Искам да служа”. Законът изисква да превърнем в навик помощта, която оказваме на другите, тази помощ да се превърне в естествен начин за изразяване на състрадание. Защото по този начин ние помагаме на себе си: “Ти не можеш да помагаш искрено на друг човек, без да помагаш на себе си.” (Емерсън) Законът за предназначението да служим е двупосочна улица: първо, намираме смисъла да служим на другите; второ, чрез служенето удължаваме и обогатяваме собствения си живот. Законът ни задължава да освободим състраданието към другите и да го оставим да се проявява спонтанно, защото за нас като човешки същества това е естествено. Това е в нашата човешка природа. Смисълът на живота е в служенето, а служенето трябва да се предлага безусловно. Никакви условия! Този урок научих от личен опит. Когато реших, че трябва да се посветя на служене, се оказа, че очаквам да ме оценят; че поставям условия, при които да помагам на другите. Действах от гордост, потребно ми бе признанието на другите. Егото ми искаше ласки. Законът за предназначението да служим ни кара да преосмислим личната си мотивация. Когато проумях условията, които бях поставил пред своето служене, влиянието на моето его внезапно намаля. Бях свободен да служа, без значение дали получавах похвала или не. За мен възнаграждението бе в самото служене, не в психологическата отплата. Има хиляди начини да служите: те се крият както в големите цели, така и в дребните неща от ежедневието. Трябва само да искаш да служиш. Законът за предназначението да служим е прекрасен и много силен закон. Помагаме на друг. Помагаме и на себе си. Намираме смисъл. Задоволството ни расте. В ход е Законът за предназначението ни да служим. 18. ЗАКОНЪТ ЗА ДОБРОТО СТОПАНИСВАНЕ “Ако искаш да си щастлив цял живот, помогни на следващото поколение.” Китайска поговорка Търсенето на лично благополучие без ангажимент за благополучието на всички и на цялата Вселена е илюзия. Ние не сме сами. Хората от нашата планета са взаимозависими във всяко отношение. В това се състои Законът за доброто стопанисване и той ни кара да разберем взаимозависимостта на всичко. Всяко нещо, което вършим, има последствия - добри или лоши, както за нашето благополучие, така и за благополучието на цялата земя. Той ни приканва да живеем така, че да зачитаме и другите. Последствията от спазването или неспазването на този закон са огромни, а прилагането му е и просто, и сложно, тъй като той ни приканва да правим не какво да е, а да пробуждаме съвестта си, за да разберем как сме свързани с всичко, което ни заобикаля. В действителност ние нищо не притежаваме. Временно сме на тази земя и само сме ползватели на неща, които са много по-дълговечни от нас. Нищо не е наше в абсолютния смисъл на думата. Дори собствената ни кола не е наша: ние я ползваме известно време, после я продаваме и тя преминава в ръцете на друг, който също си мисли, че я притежава. Можем да живеем в къщата си цял живот. Може тя да се ползва от няколко поколения от семейството. После - рано или късно - ще премине в други ръце или ще бъде съборена. Нищо не е вечно; нищо не е на никого. Понятието за собственост издребнява на фона на доброто стопанисване. Доброто стопанисване е идея, при която се набляга на отговорността на всеки един от нас да оставим този свят по-добър, отколкото сме го заварили или наследили. Старата мъдрост: “Яж, пий и се весели” вече не върши работа. Сега е на дневен ред: “Яж, пий и се весели, като използваш мъдро ограничените природни ресурси.” Но понятието “околна среда” включва не само природата. “Околни” са ни семейството, съседите, училището, фирмата, държавата… Законът за доброто стопанисване изисква промяна на ценностната ни система. Когато съчетаем Закона за доброто стопанисване със Закона за личната отговорност, нашите дребни житейски действия ще създадат енергия, която ще повлияе не само на нашето благополучие, но и на благополучието на земята. Всяко нещо, което вършим, има въздействие върху всичко останало. Законът за доброто стопанисване изисква от нас да осмисляме в перспектива решенията си, преди да пристъпим към изпълнението им. Законът изисква от нас да предприемаме действия, замисляйки се за другите и дори - за идните поколения. За съжаление, философията на Луи ХІV: “След мен и потоп”, е философия и на много наши съвременници. Законът за доброто стопанисване не е лукс, той е необходимост. Ние сме тук, за да оставим планетата в по-добро състояние, отколкото сме я заварили. И това важи в еднаква степен както за въздуха , водата и горите, така и за икономиката, образованието или атмосферата в отделното семейство. Защото следващите поколения се учат от нас и дали светът ще върви нагоре или надолу, зависи от това, което всеки един от нас прави Тук и Сега. ДУХОВНИТЕ ЗАКОНИ 19. ЗАКОНЪТ ЗА ПРОШКАТА “Опрощаването възвръща в сърцата ни невинността, която познаваме - невинност, която ни дава свободата да обичаме.” Робин Караджиян Eдна от най-големите истини на колективната мъдрост, предавана през вековете, е: “Животът може да се изживее като вълнуващо приключение, ако е изпълнен с прошка.” Прошката е чудо, което се получава от само себе си. Прощавайки, ние отхвърляме омразата към другия. В ума и душата ни настава покой. Прошката е нещо лично, невидимо, едно искрено нашепване, звучащо дълбоко в душата. Нищо не обърква повече живота; нищо не провокира толкова болестта, колкото омразата, угризенията и взаимните обвинения. Тези три реакции към живота се градят на гнева, вината и враждебността. Задържани в ума и сърцето, те блокират живота. Блокират личностния ни потенциал. Пресушават живота и го лишават от радост и мир. Всеки е способен да прости и на другите, и на себе си. И всеки може да го направи незабавно. Прошката ни освобождавана от непрестанното самонаказване, което ни налага решението да мразим. Прошката ни позволява да неутрализираме отровните емоции, които ни парализират. Решението да простим ни прави свободни. Прошката е единственото, което може да ни избави от вината и неприязънта. Ние прощаваме, не за да остане другия ненаказан. Ние прощаваме, за да освободим себе си от яда и омразата. Изцелението настъпва като по чудо. Последиците от това, че не можем да простим на себе си или на другите са очевидни и като правило - изключително тежки. Омразата е гибел за съвършеното здраве. Изберете не-прошката; изберете омразата и животът ви завинаги ще е изпълнен с ненавист, дълбоко разочарование и маниакално самосъжаление. Отказът от прошка се дължи на страха. Тъй като се страхуваме какво могат или не могат да ни направят другите, ние избираме гнева, нападението, отбраната като начин да се чувстваме сигурни. Омразата - най-гибелното, най-нездравословното чувство, може да бъде победена единствено от прошката. Законът за прошката се спазва много трудно. Той ни кара да преразгледаме мотивите си. Изисква да се вгледаме надълбоко в нещата. Процесът на прощаването изисква да се откажем от убедеността си, че винаги ние сме правите. А това наистина е трудно. Прощаването не изисква от нас да изневеряваме на убежденията си или да пренебрегваме принципите си. Не е необходимо да правим компромиси с личностния си интегритет. Не е нужно да се отказваме от това, което наричаме своя истина. Достатъчно е да се поставим на мястото на другия и да се опитаме да проумеем неговата истина. Законът за прошката не иска от нас да живеем, опитвайки се да угодим на всеки, изневерявайки на себе си. Законът за прошката ни помага да стигнем до истината, че не духът ни настоява да отстояваме на всяка цена някаква своя правота, а личното ни его. Законът е общовалиден и има еднаква сила във всички човешки взаимоотношения: лични, семейни, професионални, обществени. Прошката е в сила за всичко, при всекиго, винаги. Нищо не осквернява съвършеното здраве на духа и тялото повече от ненавистта, угризенията и взаимните обвинения. Тези емоции са много по-опасни за нашето здраве от най-тежката физическа травма. Как изглежда Законът за прошката в действие. Мога да отговоря на този въпрос единствено с личния си опит. Лежах у дома, измършавял от рака, с непрекъснати болки. Всички - и семейството, и лекарите, а и аз самият знаехме, че умирам. И въпреки това нещо ме държеше. Звънях по телефона на всеки, който бе оцелял. Исках да разбера как го е постигнал. Отговорите винаги бяха: “Необходимо е да простиш. Опрощаването променя нещата.” Първата ми реакция беше: “Няма какво да прощавам. Опрощаването не е мой проблем.” Грешах. На първо място бе моята критичност. Каквото и да погледнех, аз търсех да открия какво не му е наред. Правех това без изключение. Любимият ми обект бяха хората. Набързо изучавах даден човек, за да открия къде са слабите му места. Правех го с цел да унижа някого, за да се издигна над него в своите представи. Моето мислене беше изкривено, лишено от милосърдие и състрадание. Критичността ми преминаваше в обвинения. Заемах ролята на съдник. Бях убеден, че правият винаги съм аз. Раздавах присъди и продължавах да доказвам правотата си на друго място. Моето отровно поведение бе основната причина за диагнозата, която сам си отсъдих. Бях въплътил чувството си за достойнство и пълноценност в представата, че винаги съм прав. Изпитвах потребност всеки да знае и признае, че съм прав. Поведение на враждебност, породена от убеждението, че винаги сме прави и че трябва на всяка цена да отстоим правотата си, води до огромни загуби на енергия, генерирайки негативен дух и дух на противопоставяне, което е чиста емоционална отрова и за нас, и за другите. След втората операция, която потвърди, че ракът се е разпространил в лимфната система, ми оставаха 30 дни живот. И едва тогава, с произнесена смъртна присъда, знаейки часа на изпълнението й, аз започнах своето пътуване към благосъстоянието на ума, духа и тялото си. Свързвах се непрекъснато с хора, успели да оцелеят, и от всички чувах все едно и също: “Трябва да простиш.” Отпадайки все повече физически, започвах своята работа по опрощаването. Процесът се състои в съзнателни решения и действия, които са неразделна част от явлението опрощаване. Всеки сам открива своя начин да престане да изразява отрицателни чувства, да сложи черта на миналите несправедливости, били те действителни или въображаеми. Луиз Хей казва, че е достатъчно да поискаме да простим; за начина ще се погрижи Вселената. Проумее ли се веднъж идеята за прошката, тя трябва да се прилага непрекъснато и искрено. Тя не е еднократен акт, а начин на живот. Същността на процеса е в това, да изчистиш враждебното си отношение от човека, на който искаш да простиш - все едно дали това е някой друг или ти самият, и да започнеш да си представяш, че му се случват хубави и добри неща. В леглото, в което умирах, написах на лист: Име: Премахни: Утвърди: И започнах да съставям дълъг списък от имена на хора, на които трябваше да простя. Притварях очи, отпусках се и ясно си представях човека. Представях си как казвам от цялата си душа: “Прощавам ти. Прощавам ти изцяло за всяка неприятност, която си ми създал; за всичко, което не си направил за мен.” Припомнях си отделни случаи. Не се вторачвах в подробности, просто си спомнях отделните случки и освобождавах неприязънта, признавайки, че вината всъщност е била моя. После си представях как на този човек му се случва нещо хубаво; как има това, към което се стреми. Виждах го усмихнат, щастлив, доволен. Да поискаш на другия да му се случи нещо хубаво, е част от процеса на опрощаването. Не винаги всичко минаваше гладко. С изненада установих, че се съпротивлявам; болката оставаше. Постоянствах и след 3-4 упражнения успях да постигна емоционалната и духовна промяна, която ми бе необходима, за да изчистя от себе си задръстващата ме отрова. Когато не успявах, казвах: “Боже, вземи това, не мога повече.” Трудният момент от процеса на опрощаването за мен бе да си представям, че на другия му се случва нещо хубаво. Искрено се отдадох на този процес, без да очаквам облекчение. Докато работех върху опрощаването, открих, че започвам да опознавам хората, на които се опитвам да простя; да проумявам мотивите им. Ден след ден напредвах по списъка. Назовавах хора. Прощавах им и ги освобождавах от вината. Утвърждавах ги. По много пъти се връщах на някои имена, особено когато споменът за тях ме изпълваше с голямо безпокойство. И предлагах моята прошка с голяма искреност. В някои случаи се оказа, че работата трябва да продължи чрез личен контакт; че на някои хора трябва да се извиня лично, не чрез писането. А това определено не беше лесно. Всъщност, това бяха едни от най-трудните моменти в живота ми: да се изправя очи в очи с човека, когото смятах за враг, и да му поискам прошка. Но и никога през живота си не съм изживявал такова облекчение, както след като съм намерил сили да е изправя пред врага си и да му поискам прошка. Едва тогава познах свободата; проумях, че прошката освобождава мен. Времето, когато работех по опрощаването, бе обратът във физическото ми оздравяване. Започнах да наваксвам изгубените килограми; по-лесно се справях с болките; мислите ми все по-дълго се задържаха в бъдещето, което предстоеше. И тези мисли бяха положителни, далеч от страха за предстоящата смърт. Вярвам, че с опрощаването ние се променяме не само на духовно ниво; променя се нашата биохимия. Знам, че лекарите и приятелите ми се чувстват неловко, когато споделям с тях своята вяра в силата на прошката, но факт е, че качеството на живот рязко се подобрява, когато се практикува Законът за прошката. Освободете се чрез прошката! 20. ЗАКОНЪТ ЗА БЛАГОДАРНОСТТА Утвърждавайте доброто. Припомнете си Закона за единното цяло: че тялото, духът и умът работят заедно. Дайте на тялото всичко, от което има нужда. Но докато навиците на ума и на духа не се променят, ние няма да постигнем съвършено здраве. Кой е най-лошият навик на ума; кое е това нещо, което причинява конфликт, разочарование, загуба, безпокойство? Чувал съм всякакви отговори - от мързел до богохулство. Някои твърдят, че това е отлагането; други - че е критиката и навикът ни всичко и всички да съдим. Подходящи отговори. Най-лошият ни навик всъщност е неблагодарността. Липсата на благодарност за получената благословия и любезност. Веднъж пред семинар ме заговори една жена. От първите думи стана ясно, че се е превърнала в емоционален, духовен и физически несретник от много размисли върху проблемите си. Гневеше се, че не са й поставили навреме диагнозата; оплакваше се от ужасите на леченията; от това, че семейството й беше я изоставило… Не издържах и я прекъснах: “След като ми разказахте за всичките си проблеми, разкажете ми за доброто около вас.” Беше шокирана: как така искам от нея да се сети за нещо добро, когато всичко покрай нея е не както трябва. “Има много добри неща - казах й. - Можете да ходите, да чувате, да говорите, да се храните, да дишате, да виждате, имате обоняние… Не сте легло, не сте безпомощна. Някакво здраве във вас все пак е запазено, иначе просто нямаше да бъдете тук.” Съветът ми към нея беше през следващите 3 седмици да се концентрира върху доброто в живота си. Да избягва да говори за злините. И още със събуждането си да благодари на Бога за това, че е жива; за здравето, което й е дарил; за всички неща, с които я е благословил; и най-вече - за живота си.” Своя ритник получих от едно писмо: приятел бе в затвора заради неплатени данъци. Ето го писмото: “Ти си свободен. Искам и аз да можех същото. Ти си длъжник; аз също. Аз трябва да платя на държавата 165 000 долара за 3 години. Ти си в слънчева Калифорния. Миналата нощ температурата тук бе 35 градуса под нулата. Има около метър сняг. Ти правиш това, което искаш. Аз съм дневален и чистя тоалетните всяка сутрин. Но затова пък съм най-добрият дневален, който някога са имали в този затвор.” Нуждаех се от този ритник, за да осъзная, че живея живота на неблагодарник. Трябваше да се променя. Обърнах дневника на нова страница и написах: “Благодарен съм за”. После разделих страницата на три колони: Хора, Места, Неща. Получи се невероятно дълъг списък на нещата, на които бях благодарен. Благодарих на съпругата си, на дъщеря си, на работата си, на здравето си, на това, че съм оздравял от рак… Изразих голямата си благодарност пред Бога, признавайки, че той е източникът на всичко добро, че само той е в състояние да ни дари с още един ден живот. Почувствах се изключително добре и започнах да гледам през призмата на благодарността. На приятелят си от затвора, комуто бях изпратил писмо, пълно с потискащи неща, сега изпратих своята благодарност: “Благодаря ти, че ми отвори очите. Бог ми е дал толкова много възможности да помагам на другите. Благодаря ти, че ми помогна да прогледна.” Законът за благодарността може да се окаже най-важната съставна част от пътуването ни към Съвършеното здраве. Винаги, когато в главата ви се оформи негативна мисъл, парирайте я с мисъл за благодарност. Проблемите, негативността, дори болестите се трансформират чрез искрената благодарност. Законът за благодарността изисква от нас да я изразяваме не само с думи. Всеки може да намери начин да изразява благодарността си с действия. Достатъчно е да не бъркате благодарността с ласкателството. Едното е искрено, другото - не. Както пише Дейл Карнеги: “Едното идва от сърцето, другото се процежда през зъбите.” Колкото повече размишлявах върху добрините, с които съм дарен, толкова повече усещах, как бързо се променя емоционалният и духовният ми светоглед. В моето изразяване на благодарност имаше познавателен заряд, който промени цялото ми същество. Благодарността съдържа в себе си емоционална и духовна нагласа за щастие, свобода и доволство; благодарността наистина оправя нещата. Тя ни променя; променя ни изцяло. И така променя нашия свят. Пътят на Съвършеното здраве изисква от нас да проявяваме искрено и активно благодарността си. Опитайте да бъдете благодарен за седмица; за ден, за час поне. Наблюдавайте резултатите. Ще се изненадате от промените, които ще настъпят във вас, във вашето здраве, във вашите взаимоотношения, в кариерата ви - буквално в целия ви живот. Утвърдете добрите неща в живота си; наблюдавайте как те стават все повече и повече. Зад всичко това стои неотменимият и неоспорим Закон за благодарността. 21. ЗАКОНЪТ ЗА ВЪТРЕШНИЯ МИР “Без вътрешен мир не е възможно да има световен мир.” Далай Лама Едно от нещата, които откриваме в началото, когато тръгнем по пътеката на Съвършеното здраве, е, че ние воюваме със самите себе си. Гневим се на грешките си; мразим слабостите си; съпротивляваме се на новото, макар че ние самите го търсим… Искаме благосъстояние във всяко отношение, но не ни харесва цената, на която можем да го имаме. Решаването на тези вътрешни конфликти е в разбирането и практикуването на Закона за вътрешния мир - онова спокойствие на духа, което не може да се обясни. Субективно, но съвсем истинско, личното спокойствие е едно заземено чувство. Когато прогонваме грижите, болката, стреса, страха, ние започваме да забелязваме безбройните чудеса на света. Вътрешният мир е разбирането, че всичко е наред, че Бог управлява всичко, дори когато нашият свят изглежда готов да се срути. Вътрешното спокойствие идва, когато умствено, емоционално, духовно и понякога физически се освобождаваме от болестотворната ни обремененост с друг човек, с проблем или с нашите отговорности. Вътрешният мир става реалност, когато преместим фокуса на вниманието си от проблема, който не можем да решим, към надеждата, че винаги има още един начин той да бъде решен. По този начин ние превъзмогваме проблема. По този начин позволяваме на тъгата и безпокойството да отпаднат. Блаженството, което остава, е вътрешният мир. Майка ми беше нещо като световна шампионка по притеснения. От грижи не можеше да спи. За нея животът беше опасен и страшен; бъдещето - едно много лошо предчувствие. Миговете й на спокойствие наистина бяха много редки. Замислим ли се със съжаление за миналото, с вътрешния ни мир е свършено. Ако наистина искаме да извървим пътя към Съвършеното здраве и да достигнем целта “вътрешен мир и спокойствие”, трябва да преодолеем страха от бъдещето и съжалението за миналото. Но това са само най-големите пречки. Трябва още да заобикаляме дупките по този път, изпълнени със завист; да не се отклоняваме към нетърпеливостта; да не се навираме в задънените улички на своеволието; да внимаваме по покритите с лед мостове на непреклонността. Трябва да извървим пътя; пътуването към Съвършеното здраве не може да се извърши с паркирана в гаража кола. Пътят към вътрешният мир минава през молитвената медитация - една забравена или погрешно разбирана практика. Медитацията, придружена с молитва, е отличен начин да се развие повишена чувствителност към всички сфери на живота. Тя е основното средство за постигането и поддържането на спокойствието и мира в душата. Когато сме притеснени или атакувани, когато сме раздразнени или се самоотбраняваме, всъщност сме откъснати от потенциала си за съвършено здраве. Концентрираме се върху притесненията и страха и пропускаме да живеем. Молитвената медитация ни помага да преместим вниманието си към настоящия момент и да контролираме ума и духа. Можем да забравим за грижите и да се открием за Божественото присъствие; да го осъзнаем. Молитвената медитация се е превърнала в част от моя живот. Имам си своето “гнездо” - един люлеещ се стол и масичка, върху която са струпани любимите ми вещи. Затворя ли вратата на стаята, седна ли в стола и веднага се настройвам на вълната на спокойствието и Божественото присъствие. Медитирам веднъж на ден, за около 20 минути. Ако съм разтревожен - по-дълго или по няколко пъти на ден. Техниката, която прилагам, е най-простата: умът ми е буден, но му позволявам да се отпусне. Съзнателно не допускам негативни мисли и емоции. А после влизам в контакт с Бога и започвам да осъзнавам любвеобилното му присъствие, което обгръща всичко. Много пъти тихичко си повтарям думата “мир”. Това е моят начин да постигна спокойствие и мир; да успокоя напрежението и да бъда в хармония със света. Това е моят начин за прилагане на Закона за вътрешния мир. Сигурно съществуват много други начини. Но всички те имат общ знаменател - съзнателното търсене на успокояването на ума, на концентрацията на духа, за да се постигне мир и спокойствие в душата. Много хора свързват вътрешния мир с пасивност и релаксация, най-вероятно защото медитирането е представа за отпускане и бездействие. Всъщност, вярно е точно обратното: дълбокото чувство за душевен покой е съпроводено с прилив на голяма енергия. Това е състояние на ума, духа и тялото, от което произтичат най-ефективните ни действия. Има случаи, когато напредването в пътуването се измерва с крачки, а не с километри. Ние се борим. Ведростта е изчезнала. Не намираме нищо, за което да изпитваме благодарност. Като че е изчезнала способността ни да даряваме и получаваме любов. Или пък сме гневни или депресирани. Или изпитваме чувство за вина; или пък се изживяваме прекалено отговорни за другите… Искаме да даваме, опитваме се да помагаме, опитваме се да обичаме. Но всичките ни опити се провалят, попадаме все в задънени улици. Мирът и покоят, които търсим, ни убягват. Изчерпани сме от огромните усилия. Вътрешните конфликти пресушават ресурсите ни; душевният мир изчезва. Толкова сме погълнати от решаването на вътрешните си борби, че ни остава твърде малко енергия, за да направим нещо; ние просто присъстваме в света. Проблемът не е в това, че ни липсва енергия, дори когато се чувстваме уморени. Енергия имаме. Проблемът е, че тя е разпокъсана. Необходимо ни е да намерим начин да я съберем, да стъпим на здрава основа. Законът за душевния мир ни дава тази основа. Като начало трябва да обявим вътрешно примирие. Макар и за миг да си позволим да се оттеглим от битките. Да осъзнаем и битките, които водим, и изтощението. Това осъзнаване ни извежда на критичен кръстопът: или обратно към битките, или към откъсване, освобождаване и душевен покой. Когато изберем да се откъснем и направим своята медитация, получаваме перспектива. Проумяваме, че вътрешните ни конфликти не са вечни. Това освобождава много енергия, която трябва да се впрегне в действие. Практикувайки медитация, ставаме все по-концентрирани и ведри. Емоционалната и духовната ни енергия бързо нараства. И се чувстваме отново готови за действие, отново заредени, обновени, способни да служим на другите. Душевният покой генерира енергия, тъй като сме открили вътрешното спокойствие. Ефикасното използване на тази енергия означава, че сме по-малко склонни да хабим ценните си ресурси по съжаления, грижи, вина и нерешителност. Това е гигантска стъпка по пътя към Съвършеното здраве. Практикуването на закона ни дава възможност да се превърнем в истински миротворци. Истински миротворци са не тези, които прекратяват свада или битка; истинските миротворци са онези, които даряват безоблачност и ведрина на собствената си душа. Тогава се изпълваме с положителни сили и с дух, който енергизира. И тъй като тази енергия се използва за добро, тя нараства, задоволява нашите нужди и е в състояние да помогне на другите. Аз вярвам, че вътрешният мир е тази живототрептяща енергия, която може да излекува света. От както свят светува, се водят войни, подписват се договори за примирие, които се нарушават непрекъснато, и отново се водят войни. Решението на световните конфликти трябва да се търсят в самата личност и едва след това - извън нея. Аз вярвам, че само вътрешният мир е в състояние да доведе до трайна хармония в света. Животът ни и светът около нас се променят от много прости наглед неща. Съзнателното търсене на спокойствие и мир е едно от тези действия. Ако гледате сериозно на пътуването към Съвършеното здраве, станете миротворци - дайте мир на своята душа. Отпуснете се. Обновявайте се. Преразглеждайте живота си. Станете приятели с неоспоримия Закон за вътрешния мир. ВЪРХОВНИЯТ ЗАКОН 22. ЗАКОНЪТ ЗА БЕЗУСЛОВНАТА ЛЮБОВ “… И най-важна от всичко е любовта.” Апостол Павел На всички ни е дадено да живеем по веднъж. Веднъж и само веднъж можем да живеем. В ничий живот не съществуват обещания. Има само възможности. Най-голямата привилегия на всеки човек е да преследва разгръщането на своя най-голям потенциал. Това преследване, предприето искрено, е истинското пътуване към Съвършеното здраве. Крайната цел е последователното прилагане на Закона за безусловната любов. Науката твърди, че най-висшата цел на живота е мъдрото използване на познанието. Политиците твърдят, че най-висшата цел е свободата. Социолозите твърдят, че най-висшата цел е в добрите дела на човека. Икономистите твърдят, че най-голямото ни призвание е финансовата независимост. Религията твърди, че върховното нещо, което човек може да притежава, е вярата. Всички те фокусират вниманието си върху част от истината. Тя е във всекидневното практикуване на най-големия от всички неоспорими закони на Съвършеното здраве - Закона за безусловната любов. В основата на всеки успех, на добрия здравен статус, на самоусъвършенстването стои неутолим дух, който ни поддържа дори когато не го осъзнаваме. Този дух е любовта. Аз вярвам, че съществува Бог. Разбирам, че когато хората си мислят за Бога, често представите им са много различни. Установил съм, че най-смислено е да си представяме Бога като Първоизточник, като Създател на всичко, Дарител на живота, Присъстващ във всяко кътче на Вселената, във всеки момент. Вярвам също, че като човешки създания ние не можем да постигнем Божественото съвършенство. Но ако му позволим, Божественият потенциал се отприщва у нас и чрез нас, давайки ни възможност да се доближим до Божия промисъл. Най-висшия израз на Божия промисъл е прилагането на любовта в отношенията между хората; любовта, основана върху решението да служим. Тя е динамично състояние на съзнанието; отдаване, съзидателен поток, хармония. Безусловната любов приема факта, че да си човек, означава да грешиш и да не си съвършен. Тя е изборът да обичаш, без да поставяш условия и да търсиш отплата. При тази закон няма “ако”, няма корист. След едно искрено усилие за прошка, аз взех решение да обичам, доколкото съм годен за това, без да поставям каквито и да било условия. Целта ми бе не да намаля страданието си, нито да отлагам неминуемата си смърт. Целта ми бе да живея на момента, да извлека максимална полза от него. Само безусловната любов можеше да изпълни тези цели. Аз познавах гнева, страха и отчаянието. Моята способност да ги преодолявам се оказа в пряка връзка с любовта. Въпреки болката, въпреки опасенията, въпреки всичко, проумях, че единствената ми работа, задача, цел е да обичам. В това откритие лежаха семената на Съвършеното здраве. Когато наистина бях готов, за да позволя на Божията любов да се излива чрез мен, животът ми се промени. Знаех, че докато дишам, трябва да бъда канал на Божията любов. Бог работи чрез хората. Аз съм човек. Следователно, Бог можеше да работи и чрез мен! Именно в това решение открих основата за пълна положителна промяна. Вярвам, че в света няма нищо по-важно от безусловната любов. Няма по-висше призвание, няма по-голямо удовлетворение. Аз практикувам това, което наричам “всекидневна проява на любов”- веднъж на ден за мен е задължително да намеря човек, комуто безусловно да отдам любовта си. Ползата и резултатът от тази практика са, че промених живота си. Простичкото решение да обичаш безусловно се отразява на всички останали решения, върху всяка връзка. Това лекува по един изненадващо прекрасен начин. Силата на любовта не е нито тривиална, нито незначителна. “Любовта лекува” е широко известно схващане. Има и един неприятен страничен ефект: много хора, които не получават клинично излекуване, развиват чувство за вина, че не са успели да обичат достатъчно или да демонстрират достатъчно силно състрадание, за да стигнат до изцелението. За тези хора любовта не лекува. Те не обичат безусловно; те сключват сделка. Те принизяват безусловната любов до техника, до начин на лечение и постигане на здраве. Любовта е много повече от предписание. Няма формула, няма универсален начин да се свърже духовното съвършенство с клиничното лечение. Любовта по-скоро преобразява страданието. И това преобразяване може да включва клиничното изцеление, но може и да не го включва. Преодоляването на болестта не е еталон, по който може да се съди. Любовта е съзидателна. Законът за безусловната любов ни кара да променим из основи схващанията си за действителността. Силата на този закон далеч надхвърля личното ни здраве и благополучие или нашия живот. Откликвайки на любовта, ние се превръщаме в сътворци на свят с безброй възможности. Чрез своите думи, мисли, действия и молитви ние сътворяваме живота си. Процесите вътре в нас също се отразяват във физическия свят. Ние влияем на събития, отношения, шансове, финансови възможности… Ние творим. Най-силната, най-благоприятната форма на творчество е безусловната любов. Болестта не е единственият път за нейното осъществяване. Когато в криза се приложи безусловната любов, винаги - да, наистина винаги! - условията се подобряват. Променя се отношението ни към кризисната ситуация. Да гледаме живота през призмата на безусловната любов означава да се освободим от задръжките на обичайното. Ние вече не сме оковани в използването на остарели, консервативни, отровни и съмнителни решения на проблемите. Чрез Закона за безусловната любов се стига до най-добрия, до единствения отговор. Законът за безусловната любов представлява духовност в действие. Ако не можем да приемем съществуването на Бога или на някоя друга форма на Висш разум, можем да приемем, че проявяването на обич към друг човек е в състояние да промени живота на двама: на този, който получава любовта, и на този, който я дарява. Да живеем, без да осъзнаваме какво мислим, чувстваме, обичаме и творим, е заплаха за здравето и благополучието ни. Да се научим да живеем и обичаме съзнателно, да развиваме ума и прозрението, ни освобождава от потребността да се изживяваме като жертви на живота, както и от мисълта, че обстоятелствата контролират съдбата ни. Любовта е индивидуална сила. Любовта превръща съзнанието на отделния човек в сила, която променя света край него. Безусловната любов е непредубедена; тя не осъжда; тя те е приела завинаги такъв, каквото си. Хората, чийто дух е посветен на любовта, съзнават истината, че те са сътворци заедно с Твореца-Бог. Пътят на безусловната любов не е лесен, но затова пък прави живота съдържателен. Пътят на любовта не е интелектуално упражнение. Той е животрептяща необходимост; постоянно предизвикателство; непрекъснато се променя; неизменно изисква дисциплина и предварително обмисляне. Ако изберем пътя на любовта, трябва да го следваме неизменно, до края. Ако не го изберем, не живеем пълноценно. Не е лесно да се съблюдава Законът за безусловната любов. Може да се отклоним един или два пъти, но никога няма да освободим съзнанието си от безусловната любов, щом веднъж сме я приели. Тя става наша завинаги, но тя има и своите изисквания: 1. Законът за безусловната любов изисква от нас да познаваме всички останали закони за Съвършеното здраве. Те са нашите инструменти. Колкото повече знаем, толкова по-силни ставаме. 2. Законът за безусловната любов е благополучие в най-широкия смисъл. Той е връзката с останалите правила. Безусловната любов е практическата същност на подхода към съвършеното благосъстояние на тялото и духа. 3. Безусловната любов не ни позволява повече да обвиняваме другите. От обвинението полза няма; то ни отнема възможността за промяна. Да обвиняваме другия, означава да обвиняваме себе си. Да правим равносметка - да; но “Не” на обвиненията. 4. Безусловната любов ни принуждава да изследваме всички изкуствени бариери в живота и да ги премахваме. Поставянето на граници между народи, раси, религии; лепенето на етикети; убедеността ни, че сме независими от другите - това са остарели понятия. Те повече не важат. Те служат единствено да разделят хората. Животът, съобразен със Закона за безусловната любов, не познава ограничения. 5. Законът за безусловната любов е отвъд пределите на времето и пространството. Любовта се предава за миг. Тя минава през всякакви граници - и действителни, и въображаеми. Тя е вечна. Тя изисква непрекъснато да внимаваме за собственото си състояние. Ако усетим и най-лекия негативизъм, трябва незабавно да се изцерим. 6. Пътят на безусловната любов не минава през джунглата на насилието. Тя минава през отношения, подхранващи душата. 7. Законът за безусловната любов изисква да се освободим от противоестествените си навици: наркотици, алкохол, отрицателни привички, страхове и пр. - всичко, което ни кара да губим способността си да обичаме. Непрекъснато трябва да правим избор, освобождавайки се от низките страсти и търсейки по-висши нива на духовно израстване. 8. Законът за безусловната любов изисква от нас да вършим всичко това с благост спрямо себе си и спрямо другите. Необходима е всестранна дисциплина. Да обичаш, налагайки волята си, чрез решимост и без състрадание, е форма на самоналожено насилие. Ценете съвършеното здраве на тялото и духа си. Уважавайте се и бъдете нежни към себе си. 9. Безусловната любов изисква да запазим концентрацията си. Това означава да се сравняваме единствено със себе си, а не с другите. Собствената ни ангажираност е единствената мярка за напредък. 10. Над всичко, Законът за безусловната любов изисква непрекъснато да проявяваме любов. Трябва да правим това всеки ден, всеки час, всяка минута. Следвайки този път, ние изпитваме великата радост на висшия порив и жънем богатите плодове на съвършеното здраве. Законът за безусловната любов е най-важният сред всички 22 неоспорими закона на Съвършеното здраве. Прилагайки го в живота, човек получава богато възнаграждение: физическо здраве, мъдрост и състрадание и става оръдие на мира.

ТОЙ ЗНАЕ ВСИЧКО КАК СТАВА В ПРИРОДАТА, САМО НЕ ЗНАЕ КАК СЕ ПРАВЯТ ПАРИ!