Постинг
08.10.2010 14:47 -
Да бъда или да не бъда... самоубиец
На всеки 40 секунди един жител на планетата се самоубива. Годишно около 900 000 души слагат край на живота си. Това сочат данни на Международната асоциация за борба със самоубийствата, обявени в Берлин (Darik News)
Едва ли има човек, който в някой миг от живота си да не си е задавал въпроса има ли смисъл да живея още. Ако досега той не е заставал с цялата си острота пред нас, то кой ни гарантира, че така ще бъде винаги? Какво кара хората да стигнат дотам, че да се откажат съзнателно от най-ценното, което притежават и без което губят и всичко останало; какво ги кара да се откажат от най-ценния си дар дар, който само веднъж се получава и който загубят ли, губят завинаги (буквално за вечността)? Как става така, че животът в подредбата на приоритетите им попада по-ниско от достойнството, честта, мястото в обществото... Какво кара да посегнат на живота си и млади хора в разцвета на силите си, и доказали себе си мъже и жени, и възрастни омъдрели хора, които би трябвало да ценят всеки ден от живота си?
Ако оставим настрана опитите за самоубийство при психично болните, ще ни остане стандартният отговор тежкият живот. Но статистиките показват, че образовани, богато надарени и материално добре обезпечени хора по-често посягат на живота си от живеещите в крайна мизерия и нищета.
Могат да се изтъкнат много причини, за да посегне човек на живота си: сполетяло го тежко бедствие, неизлечима болест, загуба на любим човек, фалит, отчаяние, самота... Но фактът, че едни хора преживяват какви ли не сътресения и доживяват до дълбоки старини, а други и без видими причини, при видимо благополучие се отказват от живота си, ме кара да мисля, че причините за такова решение са по-скоро субективни, отколкото обективни. Човек се отказва от живота си, ако реши, че такъв, какъвто е (а и за напред ще бъде), животът му не си струва да се живее. Ако не виждаш нищо хубаво и стойностно в своя живот, нищо, което да си струва усилията, тогава какъв е смисълът да продължиш? Не е ли по-добре “достойно да се оттеглиш от сцената на тази трагикомедия”? Защо изобщо да живееш живота си?
Човек се ражда и живее, и иска или не иска, носи в себе си усещането, че раждането му и животът му би трябвало да имат някакъв смисъл, затова от момента, в който осъзнае себе си като личност, започва и да търси този смисъл и да се стреми да го постига. Обществото на благоденствието може да задоволи всички човешки нужди, дори изкуствено създадените от самото него, но не и да отговори на извечната му потребност от смисъл. Любовта към друго човешко същество, любовта към работата ти, пълноценната изява на талантите и способностите са елементи от един пълноценно живян живот, но винаги има и още нещо и други “елементи от смисъла” и нещо, което е отвъд тях и което може да ни разкрие само вярата.
Светският човек не познава Божието откровение за същността на човека и неговото назначение. В своето усилие да постигне смисъла, той го припознава ту в някой, който временно го извежда от самотата му, ту в постигането на успехи в едно или друго начинание, но това му носи само временно удовлетворение и радост.
Ако човек решава да сложи край на живота си, понеже го е сполетял фалит, напуснал го е любимият човек или е неизлечимо болен, то е, защото е припознавал смисъла на живота си именно в материалното си благополучие, любовта с любимия или в телесното си здраве и сили. Губейки ги, човек остава с усещането, че губи и смисъла на живота си, и решава, че няма защо да продължава да живее така. И обратното: колкото и да са тежки и сложни обстоятелствата, ако човек въпреки страданието, по-скоро именно в страданието, вижда някакъв смисъл, не би се стигнало до самоубийство. Каквато и беда да те сполети, ако имаш непоколебимото разбиране, че всичко в живота има своето дълбоко основание (макар и за момента да не го разбираш), ще преодолееш трагедията и животът ти не само няма да загуби от стойността си, а вероятно ще стане и по-пълноценен. Ще продължиш да живееш и дори след изпитанието ще станеш по-пречистен, по-мъдър, по-силен, по-добър.
Съзнанието, че всичко, което те сполетява в живота е за добро, за спасение, прави по-лесно поносими и най-тежките и видимо безизходни ситуации и ти дава сили да ги преживееш с едно дълбоко вътрешно спокойствие, пълноценно.
Голяма част от страдащите от чувство за празнота хора са физически здрави, с добро семейство, добра социална реализация и материално положение и тяхното безпокойство би било необяснимо, ако не приемем, че то е признак на духовно съзряване, гласът на извечната потребност у човека да търси и да реализира същинското си назначение в своя живот.
Това чувство за екзистенциална празнота е особено характерно за младия човек, който тепърва търси себе си и своето място в света. Ако има достатъчно търпение и вяра, той съумява да открие за себе си нещо, което му дава достатъчно мотивация да полага усилия, за да се утвърди. Но, ако се поогледа наоколо и реши, че животът, такъв какъвто го вижда, няма смисъл, може прибързано и лекомислено да реши да престане да го живее. Резултатът след такова решение може да бъде както скок от висока сграда, шепа изгълтани хапчета или прерязани вени, така и не толкова радикални начини на самоубиване, като: наркотици, алкохолизъм, бандитизъм, работохолизъм или пък просто убиване на времето.
Хората не вземат за една нощ решението да се самоубият. Изключение правят импулсивните самоубийства в състояние на афект. Човек дълго се опитва да се измъкне от кризата и решението да сложи край на живота си идва като последно средство да излезе от непоносимата за него ситуация. Но с времето суицидните мисли започват да идват все по-често и уморен да ги прогонва, човек все повече ги задържа в съзнанието си и беседва с тях. Прокрадват се тихо, когато сме объркани и слаби. Внушават ни, че няма изход, че положението е безнадеждно, че животът ти е окаян, че не заслужаваш нищо по-добро, че ще изчезнеш и никой няма да забележи, а светът дори ще си отдъхне, като си отидеш... Докато стигнеш до пълно отчаяние. После помислите започват услужливо да ти нашепват, че изход все пак има, че има начин лесно и окончателно да разрешиш проблемите си смъртта. Докато се усетиш, вече съчиняваш мислено предсмъртното си писмо, представяш си опечалените лица на близките край гроба ти, как се разкайват, че са те наранили, че не са те оценили приживе... И не след дълго вече делово обмисляш кога и как да го направиш, как да си набавиш необходимото, жените са наясно и какво ще облекат... Смъртта в литературата, в театъра и в киното винаги ни се представя с ореол. В измисления свят на автора смъртта винаги е загадъчна, красива, достойна, романтична, но снимките в “Съдебна медицина” съвсем не изглеждат така.
Какво могат да направят околните за потенциалния самоубиец, за да го отклонят от намерението му?
Не е никак трудно да разпознаеш човека със суицидни намерения. Страдалческият вид на лицето, занемареният външен вид, забавените движения, апатията... Всичко в човека сякаш говори: “Аз съм пълно нищожество, животът ми е пълен провал, знам, че никому и за нищо не съм нужен, но вече не ми пука какво мислят другите за мене, мразя този живот и няма никаква надежда нещо да се промени към по-добро в бъдеще.” Такова самоунищожително поведение може би е отчаян вик за помощ, но в околните се задейства инстинктът за самосъхранение и те несъзнателно се дистанцират от деструктивното влияние на потенциалния самоубиец. Вероятно чувстваме, че самите ние едва се крепим над повърхността на житейското море, за да се впускаме да спасяваме давещия се.
Нито съвети като: ще си намериш друга жена (друг мъж), друга работа, или: излез, поразсей се, позабавлявай се, отпусни се..., нито уверения, че всичко ще се оправи, всичко ще се промени, ще премине... могат да спрат суицидните намерения. Дали изобщо можем да върнем на някого желанието да живее въпреки самотата, въпреки недъгавостта, въпреки бедността, въпреки безизходицата, в която е попаднал? Не и ако не можем да кажем защо се раждаме и защо живеем, не и ако не можем да обясним какъв е смисълът на живота във всичките му разнообразни проявления, във възходите му и в паденията, не и ако не можем да обясним какъв е смисълът от усилията ни и крайната им цел.
Самоубийството е нарушаване на шестата Божия заповед “Не убивай”. Като посяга на живота си, самоубиецът в много отношения съгрешава тежко против Бога: своеволно се разпорежда с живота, който Бог му е дал и само Той може да го отнеме; не зачита Божия промисъл и творческия порядък; проявява престъпно малодушие и показва колко слаба е вярата му в Бога и надеждата му в Неговата милост и застъпничество; отказва се от по-нататъшно себеусъвършенстване и жизнен подвиг. Най-страшното е, че самоубиецът лишава себе си не само от земния, но и от вечния живот.
Според църковните разпоредби, за самоубийци не се отслужва опело и не се извършват приношения. Изключение се прави само за самоубиец, който е посегнал на живота си в състояние на умопомрачение, но свещеникът е длъжен внимателно да изследва и да провери случая, “понеже често пъти близките на пострадалия, които искат той да бъде удостоен с молитва, крият истината” (Тимотей Александрийски, 14 правило).
САМОУБИЙСТВАТА В ПОДРАСТВАЩА ВЪЗРАСТ
Когато човек се натъкне на случаи на самоубийства на тийнейджъри неволно се пита: каква ли болка трябва да е носило в себе си това дете, за да посегне на живота си в такава цветуща възраст. Но проблемът не е в силата на болката, а в неспособността на тези деца да се справят с нея, в неспособността им да се справят с разочарованията, трудностите, страданието.
Опитите за самоубийство в тийнейджърска възраст са импулсивни, необмислени. Обикновено имат демонстративен характер и са вик към околните: забележете ме, обърнете ми внимание, нуждая се от помощ! Те са своеобразен бунт срещу живота такъв, какъвто е, а не окончателен отказ от него.
Повод за тях най-често са проблеми с родителите или в училище, предателство на приятел, затруднения в отношенията с другия пол.
Ако в семейството, този умален модел на света, детето не намира любов, подкрепа, доверие, сигурност, то схваща и света като враждебен, пълен със заплахи, коварство, отчуждение. Ако расте без топлите грижи, подкрепата и любовта на родителите си, то се чувства незащитено, самотно, малоценно.
Не по-малко важно от семейството за подрастващия са отношенията с противоположния пол. Роднините са длъжни да те обичат по самата си природа, но обичта на любимия или любимата те правят нужен, избран, предпочетен пред другите и следователно ценна личност, която заслужава да бъде обичана. Ако постоянно виждаш около себе си щастливи двойки, а ти си сам, лесно стигаш до мисълта, че си непълноценен, лишен от качества и привлекателност, че ти липсва нещо съществено, което другите притежават, а ти не, и следователно не си заслужава да живееш.
Ако някой те е накарал да се почувстваш значим и нужен, ако някой е преобразил с любовта си света за тебе, накарал те е да го почувстваш като прекрасно място за живеене, а после те е изоставил и всичко отново става сиво, безрадостно, то защо изобщо да живееш, щом всичко е лъжа и измама?
Измяната на приятел е не по-малко основание за подрастващия да престане да цени живота си и да посегне на него. А решенията в тази възраст се взимат бързо, още преди да се замислиш.
Добрата страна на импулсивните суицидни опити е, че процентът на оживелите след тях е значително по-голям, отколкото при дълго и добре обмислените опити. Пък и след като е бил на границата със смъртта, човек повече цени живота и по-сериозно гледа на него. Лошата страна е, че все пак има и успешни опити, а импулсивните самоубийства са много трудно предвидими. Всички признаци за суицидни намерения враждебност, отчуждение, апатия, депресия, нарушения на съня и храненето, тежка музика, неприветлив външен вид... могат да се приемат и като особености на преходната възраст.
И все пак родителите могат да предотвратят опитите, а и изобщо мисълта за самоубийство. Превантивната мярка е любовта. Колкото и да им е трудно да разберат тийнейджъра, колкото и да им е трудно да приемат “идиотското му поведение, идиотските му възгледи, идиотския му външен вид”, ако младият човек чувства, че те го обичат и подкрепят безусловно, по-лесно ще се справи със собствените си проблеми и ще излезе от трудната възраст с доста позараснали рани, но не и с прекършена душа.
Едва ли има човек, който в някой миг от живота си да не си е задавал въпроса има ли смисъл да живея още. Ако досега той не е заставал с цялата си острота пред нас, то кой ни гарантира, че така ще бъде винаги? Какво кара хората да стигнат дотам, че да се откажат съзнателно от най-ценното, което притежават и без което губят и всичко останало; какво ги кара да се откажат от най-ценния си дар дар, който само веднъж се получава и който загубят ли, губят завинаги (буквално за вечността)? Как става така, че животът в подредбата на приоритетите им попада по-ниско от достойнството, честта, мястото в обществото... Какво кара да посегнат на живота си и млади хора в разцвета на силите си, и доказали себе си мъже и жени, и възрастни омъдрели хора, които би трябвало да ценят всеки ден от живота си?
Ако оставим настрана опитите за самоубийство при психично болните, ще ни остане стандартният отговор тежкият живот. Но статистиките показват, че образовани, богато надарени и материално добре обезпечени хора по-често посягат на живота си от живеещите в крайна мизерия и нищета.
Могат да се изтъкнат много причини, за да посегне човек на живота си: сполетяло го тежко бедствие, неизлечима болест, загуба на любим човек, фалит, отчаяние, самота... Но фактът, че едни хора преживяват какви ли не сътресения и доживяват до дълбоки старини, а други и без видими причини, при видимо благополучие се отказват от живота си, ме кара да мисля, че причините за такова решение са по-скоро субективни, отколкото обективни. Човек се отказва от живота си, ако реши, че такъв, какъвто е (а и за напред ще бъде), животът му не си струва да се живее. Ако не виждаш нищо хубаво и стойностно в своя живот, нищо, което да си струва усилията, тогава какъв е смисълът да продължиш? Не е ли по-добре “достойно да се оттеглиш от сцената на тази трагикомедия”? Защо изобщо да живееш живота си?
Човек се ражда и живее, и иска или не иска, носи в себе си усещането, че раждането му и животът му би трябвало да имат някакъв смисъл, затова от момента, в който осъзнае себе си като личност, започва и да търси този смисъл и да се стреми да го постига. Обществото на благоденствието може да задоволи всички човешки нужди, дори изкуствено създадените от самото него, но не и да отговори на извечната му потребност от смисъл. Любовта към друго човешко същество, любовта към работата ти, пълноценната изява на талантите и способностите са елементи от един пълноценно живян живот, но винаги има и още нещо и други “елементи от смисъла” и нещо, което е отвъд тях и което може да ни разкрие само вярата.
Светският човек не познава Божието откровение за същността на човека и неговото назначение. В своето усилие да постигне смисъла, той го припознава ту в някой, който временно го извежда от самотата му, ту в постигането на успехи в едно или друго начинание, но това му носи само временно удовлетворение и радост.
Ако човек решава да сложи край на живота си, понеже го е сполетял фалит, напуснал го е любимият човек или е неизлечимо болен, то е, защото е припознавал смисъла на живота си именно в материалното си благополучие, любовта с любимия или в телесното си здраве и сили. Губейки ги, човек остава с усещането, че губи и смисъла на живота си, и решава, че няма защо да продължава да живее така. И обратното: колкото и да са тежки и сложни обстоятелствата, ако човек въпреки страданието, по-скоро именно в страданието, вижда някакъв смисъл, не би се стигнало до самоубийство. Каквато и беда да те сполети, ако имаш непоколебимото разбиране, че всичко в живота има своето дълбоко основание (макар и за момента да не го разбираш), ще преодолееш трагедията и животът ти не само няма да загуби от стойността си, а вероятно ще стане и по-пълноценен. Ще продължиш да живееш и дори след изпитанието ще станеш по-пречистен, по-мъдър, по-силен, по-добър.
Съзнанието, че всичко, което те сполетява в живота е за добро, за спасение, прави по-лесно поносими и най-тежките и видимо безизходни ситуации и ти дава сили да ги преживееш с едно дълбоко вътрешно спокойствие, пълноценно.
Голяма част от страдащите от чувство за празнота хора са физически здрави, с добро семейство, добра социална реализация и материално положение и тяхното безпокойство би било необяснимо, ако не приемем, че то е признак на духовно съзряване, гласът на извечната потребност у човека да търси и да реализира същинското си назначение в своя живот.
Това чувство за екзистенциална празнота е особено характерно за младия човек, който тепърва търси себе си и своето място в света. Ако има достатъчно търпение и вяра, той съумява да открие за себе си нещо, което му дава достатъчно мотивация да полага усилия, за да се утвърди. Но, ако се поогледа наоколо и реши, че животът, такъв какъвто го вижда, няма смисъл, може прибързано и лекомислено да реши да престане да го живее. Резултатът след такова решение може да бъде както скок от висока сграда, шепа изгълтани хапчета или прерязани вени, така и не толкова радикални начини на самоубиване, като: наркотици, алкохолизъм, бандитизъм, работохолизъм или пък просто убиване на времето.
Хората не вземат за една нощ решението да се самоубият. Изключение правят импулсивните самоубийства в състояние на афект. Човек дълго се опитва да се измъкне от кризата и решението да сложи край на живота си идва като последно средство да излезе от непоносимата за него ситуация. Но с времето суицидните мисли започват да идват все по-често и уморен да ги прогонва, човек все повече ги задържа в съзнанието си и беседва с тях. Прокрадват се тихо, когато сме объркани и слаби. Внушават ни, че няма изход, че положението е безнадеждно, че животът ти е окаян, че не заслужаваш нищо по-добро, че ще изчезнеш и никой няма да забележи, а светът дори ще си отдъхне, като си отидеш... Докато стигнеш до пълно отчаяние. После помислите започват услужливо да ти нашепват, че изход все пак има, че има начин лесно и окончателно да разрешиш проблемите си смъртта. Докато се усетиш, вече съчиняваш мислено предсмъртното си писмо, представяш си опечалените лица на близките край гроба ти, как се разкайват, че са те наранили, че не са те оценили приживе... И не след дълго вече делово обмисляш кога и как да го направиш, как да си набавиш необходимото, жените са наясно и какво ще облекат... Смъртта в литературата, в театъра и в киното винаги ни се представя с ореол. В измисления свят на автора смъртта винаги е загадъчна, красива, достойна, романтична, но снимките в “Съдебна медицина” съвсем не изглеждат така.
Какво могат да направят околните за потенциалния самоубиец, за да го отклонят от намерението му?
Не е никак трудно да разпознаеш човека със суицидни намерения. Страдалческият вид на лицето, занемареният външен вид, забавените движения, апатията... Всичко в човека сякаш говори: “Аз съм пълно нищожество, животът ми е пълен провал, знам, че никому и за нищо не съм нужен, но вече не ми пука какво мислят другите за мене, мразя този живот и няма никаква надежда нещо да се промени към по-добро в бъдеще.” Такова самоунищожително поведение може би е отчаян вик за помощ, но в околните се задейства инстинктът за самосъхранение и те несъзнателно се дистанцират от деструктивното влияние на потенциалния самоубиец. Вероятно чувстваме, че самите ние едва се крепим над повърхността на житейското море, за да се впускаме да спасяваме давещия се.
Нито съвети като: ще си намериш друга жена (друг мъж), друга работа, или: излез, поразсей се, позабавлявай се, отпусни се..., нито уверения, че всичко ще се оправи, всичко ще се промени, ще премине... могат да спрат суицидните намерения. Дали изобщо можем да върнем на някого желанието да живее въпреки самотата, въпреки недъгавостта, въпреки бедността, въпреки безизходицата, в която е попаднал? Не и ако не можем да кажем защо се раждаме и защо живеем, не и ако не можем да обясним какъв е смисълът на живота във всичките му разнообразни проявления, във възходите му и в паденията, не и ако не можем да обясним какъв е смисълът от усилията ни и крайната им цел.
ЦЪРКВАТА И САМОУБИЙСТВОТО
Самоубийството е нарушаване на шестата Божия заповед “Не убивай”. Като посяга на живота си, самоубиецът в много отношения съгрешава тежко против Бога: своеволно се разпорежда с живота, който Бог му е дал и само Той може да го отнеме; не зачита Божия промисъл и творческия порядък; проявява престъпно малодушие и показва колко слаба е вярата му в Бога и надеждата му в Неговата милост и застъпничество; отказва се от по-нататъшно себеусъвършенстване и жизнен подвиг. Най-страшното е, че самоубиецът лишава себе си не само от земния, но и от вечния живот.
Според църковните разпоредби, за самоубийци не се отслужва опело и не се извършват приношения. Изключение се прави само за самоубиец, който е посегнал на живота си в състояние на умопомрачение, но свещеникът е длъжен внимателно да изследва и да провери случая, “понеже често пъти близките на пострадалия, които искат той да бъде удостоен с молитва, крият истината” (Тимотей Александрийски, 14 правило).
САМОУБИЙСТВАТА В ПОДРАСТВАЩА ВЪЗРАСТ
Когато човек се натъкне на случаи на самоубийства на тийнейджъри неволно се пита: каква ли болка трябва да е носило в себе си това дете, за да посегне на живота си в такава цветуща възраст. Но проблемът не е в силата на болката, а в неспособността на тези деца да се справят с нея, в неспособността им да се справят с разочарованията, трудностите, страданието.
Опитите за самоубийство в тийнейджърска възраст са импулсивни, необмислени. Обикновено имат демонстративен характер и са вик към околните: забележете ме, обърнете ми внимание, нуждая се от помощ! Те са своеобразен бунт срещу живота такъв, какъвто е, а не окончателен отказ от него.
Повод за тях най-често са проблеми с родителите или в училище, предателство на приятел, затруднения в отношенията с другия пол.
Ако в семейството, този умален модел на света, детето не намира любов, подкрепа, доверие, сигурност, то схваща и света като враждебен, пълен със заплахи, коварство, отчуждение. Ако расте без топлите грижи, подкрепата и любовта на родителите си, то се чувства незащитено, самотно, малоценно.
Не по-малко важно от семейството за подрастващия са отношенията с противоположния пол. Роднините са длъжни да те обичат по самата си природа, но обичта на любимия или любимата те правят нужен, избран, предпочетен пред другите и следователно ценна личност, която заслужава да бъде обичана. Ако постоянно виждаш около себе си щастливи двойки, а ти си сам, лесно стигаш до мисълта, че си непълноценен, лишен от качества и привлекателност, че ти липсва нещо съществено, което другите притежават, а ти не, и следователно не си заслужава да живееш.
Ако някой те е накарал да се почувстваш значим и нужен, ако някой е преобразил с любовта си света за тебе, накарал те е да го почувстваш като прекрасно място за живеене, а после те е изоставил и всичко отново става сиво, безрадостно, то защо изобщо да живееш, щом всичко е лъжа и измама?
Измяната на приятел е не по-малко основание за подрастващия да престане да цени живота си и да посегне на него. А решенията в тази възраст се взимат бързо, още преди да се замислиш.
Добрата страна на импулсивните суицидни опити е, че процентът на оживелите след тях е значително по-голям, отколкото при дълго и добре обмислените опити. Пък и след като е бил на границата със смъртта, човек повече цени живота и по-сериозно гледа на него. Лошата страна е, че все пак има и успешни опити, а импулсивните самоубийства са много трудно предвидими. Всички признаци за суицидни намерения враждебност, отчуждение, апатия, депресия, нарушения на съня и храненето, тежка музика, неприветлив външен вид... могат да се приемат и като особености на преходната възраст.
И все пак родителите могат да предотвратят опитите, а и изобщо мисълта за самоубийство. Превантивната мярка е любовта. Колкото и да им е трудно да разберат тийнейджъра, колкото и да им е трудно да приемат “идиотското му поведение, идиотските му възгледи, идиотския му външен вид”, ако младият човек чувства, че те го обичат и подкрепят безусловно, по-лесно ще се справи със собствените си проблеми и ще излезе от трудната възраст с доста позараснали рани, но не и с прекършена душа.
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 1029